Котките не говорят, но ако живееш с такава, знаеш, че комуникацията помежду ви е повече от жива. Тя е фина, многопластова и понякога по-искрена от човешката. Котката не използва думи, а погледи, движения, интонации и присъствие. И ако се научим да ги четем, ще разберем, че тя непрекъснато „говори“ с нас.
Най-силният инструмент на котката е тялото. Опашката например е истински телеграф. Вдигната нагоре с леко извито връхче означава спокойствие и добро настроение. Бавно поклащане издава съсредоточеност или леко раздразнение. Рязкото биене на опашката е ясен сигнал: „Стига толкова“. Котката не предупреждава два пъти – просто казва как се чувства и очаква да я разбереш.
Очите са следващият ключ. Когато котка те гледа и бавно премигва, това не е случайно. Това е котешка форма на доверие и привързаност. В техния свят директният, втренчен поглед е заплаха, а бавното мигане – комплимент. Ако отвърнеш по същия начин, общуването става двустранно и изненадващо емоционално.
Звуците, които издават котките, са цяла отделна система. Мяукането, което чуваме ежедневно, всъщност почти не се използва между самите котки. То е специално „изобретение“ за хората. Котката мяука, защото знае, че ние реагираме. Различните тонове означават различни неща – глад, нетърпение, поздрав, протест. Някои котки развиват цял репертоар, насочен конкретно към своя човек.
Мъркането е може би най-неразбраният сигнал. Обикновено го свързваме с удоволствие, и в повечето случаи сме прави. Но котката мърка и когато се успокоява, когато я боли или когато търси утеха. Това е нейният начин да регулира емоциите си и да създаде чувство за безопасност – както за себе си, така и за нас.
Физическият контакт също е послание. Когато котка се търка в краката ти, тя не просто иска внимание. Тя те „маркира“ като част от своя свят. Същото важи и за лягането върху теб – това е израз на доверие, топлина и принадлежност. Котката избира къде да бъде и с кого, и този избор винаги е съзнателен.
Понякога котките „говорят“ и чрез поведение, което ни обърква.
Игнорирането, отдалечаването или внезапното напускане на стаята също са форми на комуникация. Те казват: „Имам нужда от пространство“. Котката не обича натиск и не преговаря – тя поставя граници ясно и спокойно.
Най-важното в общуването с котка е наблюдението. Котките не обясняват, те показват. Колкото повече ги гледаме и уважаваме техния език, толкова по-дълбока става връзката. Това не е връзка на подчинение, а на взаимно разбиране. Котката не е „домашен любимец“ в класическия смисъл – тя е съквартирант с характер и мнение.
В крайна сметка котките ни учат на нещо ценно: че думите не са задължителни, за да има истинско общуване. Нужно е внимание, търпение и желание да слушаш – дори когато тишината говори.
Снимка: Pixabay
