Трети март не е просто дата в календара. Това е денят, в който България отново застава на картата на Европа със своето име, език и самочувствие. На тази дата през 1878 година е подписан Санстефанският мирен договор, който поставя началото на възстановяването на българската държавност след близо пет века османско владичество.
Трети март е символ на свободата, но и на цената, която народът ни плаща за нея. Хиляди българи, заедно с войници от Руско-турската освободителна война, дават живота си по бойните полета – от Шипка до Плевен. Това не е просто военна победа. Това е триумф на духа, на вярата, че един народ може да бъде поробен, но не и пречупен.
На този ден си спомняме за героите – известни и безименни. За опълченците, които защитават прохода Шипка със зъби и нокти. За революционерите, които преди това подготвят почвата за свободата с идеите и жертвите си. За всички онези, които не дочакват свободата, но вярват, че тя ще дойде.
Трети март е ден на национална гордост. По площадите се веят трибагреници, звучат химни, а паметниците на загиналите се покриват с цветя. Но отвъд официалните церемонии, това е и личен ден – ден, в който всеки българин може да си зададе въпроса какво означава свободата днес. Дали я пазим, дали я ценим, дали я използваме достойно.
Свободата не е даденост. Тя е отговорност. И ако през 1878 година тя е извоювана с оръжие, днес тя се защитава с гражданска позиция, труд, честност и единство. Трети март ни напомня, че сме наследници на народ със силен дух и че бъдещето зависи от нас.
В българския дух този празник е не само спомен за миналото, а обещание за утрешния ден. Защото народ, който помни историята си, има силата да гради своето бъдеще.
